Родът Дуло!

Кой е Дуло?

За съществуването на характерната езикова ротация d(t) към r в Кавказ се съобщава от изследователите още при палеокавказките езици.
През ХХ век езиковедите проучват езика на евреите-горци. Така са наречени още през ХІХ в. евреите, които живеят в Кавказ. Те говорят татски говор, т.е. средноперсийски, но за разлика от другите татски говори (ирански и таджикски), се оказва, че татският на евреите-горци има една особеност, която липсва в останалите татски говори. Ротацията d(t) към r.

Към 669 г. е създаден Хазарския каганат, една държава, която просъществува до 969 г. и която е основният политическо-културен център в Предкавказието и Приазовието  до ХІ век.

Още през втората половина на VІІІ в. хазарският двор приема юдаизма като държавна религия и съответно религиозният език в синагогите става иврит.

Хазария е многоетническа империя и в нея е имало силно присъствие на западни тюрки, чийто език става основен в административно-военните дела на държавата, ръководени от вторият човек в царството, наречен шад и бег. Той държи, ако можем така да кажем, изпълнителната власт, докато кагана, който се излъчва от  единствен династичен род, има върховната власт, включително и над шада (бега).
Хазарологията получава мощно развитие след средата на ХХ век, благодарение на създаването на Израел. Дотогава с историята на Хазария се занимават неколцина руски учени, между които Коковцев и Артамонов.

В Израел и САЩ хазарологията става симпатична, благодарение факта, че хазарите са  изповядвали юдаизма и фактически са единствената средновековна държава, в която еврейската религия е била държавна.

През втората половина на ХХ в. съветската хазарология пък е представена от Плетньова и Новоселцев, чиито изводи в голяма степен оказват влияние и на проучванията за българската етногенеза и ролята на Кубратовата България, понеже хазарите създават през VІІ в. своята държава, като анексират „Задпонтийска България” (Теофан).

За съветската хазарология хазарите като етнос са тюрки, за западната хазарология обаче хазарите са различен етнос от тюрките. Западните хазаролози се съгласяват, че хазарите са били малцинство в държавата, която носи тяхното име и че езика им е сходен, но не е идентичен с тюркския. Между другото този извод не е силогистичен, а се основава на сведенията на арабоезичните средновековни историци.

В съветската хазарология единствено Бартолд твърди, пак на основа на арабските извори, че хазарскияt и българскияt са били  идентични и са се различавали от тюркския, което не значи, че не са били от прото-тюркското езиково семейство, но все пак са имали своя особеност, така както днес полския и руския, макар че са от едно славянско езиково семейство, чувствително се различават.

Арабоезичният историк и географ ал-Балхи (850-934 г.) директно пише в своя труд „Ашкал ал-билад”, че „езикът на българите е сходен с хазарския”.

В Хунската държава прото-тюркски е бил езика на кутригурите, докато утигурите, които според византийските извори са пост-кимери, явно са говорили един от палеокавказките езици.

Бартолд предполага, че остатъци от този прото-турски език, употребяван в Кубратовата България през VІІ в., а след това в Хазария, се е съхранил в чувашкия, който не е идентичен с езика на тюрките. „Язык хазар, подобну языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский.” (В.В.Бартольд. Тюрки. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии. Алматы., 1998, с.50)

Интересно, че никой от изследователите не е обърнал внимание на тази българо-хазарска езикова идентичност, а тя е изключително важна, понеже от хазарския каган Йосиф от Х в. има запазени две редакции (кратка и пълна) на негово писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай ибн Шапрут.

Хасдай е имал важен държавен пост в Андалузия през Х в. и според изворите един ден съвсем случайно научил от хорасански (персийски) търговци, че в далечната хазарска държава юдейската религия е официално вероизповедание. Това го хвърля в неистов и пламенен верски смут и Хасдай, след много перипетии, все пак успява да установи кореспонденция с хазарския цар Йосиф, от която разбира че вярата на Авраам и Мойсей процъфтява на Волга.

В отговора си Йосиф пише до Хасдай патетично за своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”.

На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка.
Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.

В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват.

Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур” (планинци). Самата етимология на етнонима „хазар” (газар) идва от gar/gaz (Н.Я.Мар).

Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) – „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация.

В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.
Когато византийският дипломат Приск Панийски през 448 г. посещава лагера на Атила в Панония, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руа”. От Приск името е преписано от Касиодор през 519 г. и от Йордан през 551 г. в техните истории и добива формата „Руга, Ругил”. Има и форма „Роил”.

Именно Руа е основателя на хунската династия Дуло.

Името на Руа, ако имаме предвид горната езикова ротация, е всъщност Дуа.

Във волжко-българският летопис „Барадж тарих” от ХІІІ в. можем да прочетем, че това име е познато с две окончания (афикси). С прото-тюркското окончание „л,ло”, т.е. като „Дуло”, но и с иранското окончание „ен, ан”, т.е. като „Дуан”.
Олимпиодор, който преди 423 г., по заръка на западния римски император Хонорий, посещава хунския рикс (цар), пише, че неговото име е „Донат”, т.е. няма никакви основания да се смята, че това не е Дуа (Руа), съобщен по-късно през същият V в. от византийският летописец и дипломат Приск Панийски.

Крайно време е да се редактират твърденията на съветската хазароложка Плетньова, че българския род Дуло не е династия, а номадското племе на тюргешите дулу, което става известно едва през VІ в. и има участие в тюркските каганати. Този извод е навлязъл дълбоко в изследванията за прабългарите в Република България и е изиграл доста лоша услуга при проучванията за българската етногенеза, правени през ХХ век.

Малко преди 423 г. Донат (Руа) е убит, както става ясно от историческите откъси на Олимпиодор (§18), а брат му Харатон, чието прозвище е Улдин, става хунски цар. Такава е била династичната традиция при българите и хазарите, както пише през Х в. преславския книжовник Йоан Екзарх: ”И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” (Йоан Екзарх. Шестоднев. С.,2000, с.159).

Източно-римският посланник, който контактува с хунския дипломат на Руа, според Приск Панийски, е бил Плинт, който още през 419 г. става консул. Плинт е убеждавал Есла, дипломатът на Руа, хуните да водят преговори само с византийците, но не и със западните римляни, което показва, че е знаел за готвеното посолство на западния император Хонорий до тях. Олимпиодор започва да пише своята история след 407 г. и според Ото Манчън-Хелфън тя съдържа сведения предимно за западния Рим (още през 1948 г. Томпсън констатира за първи път тоя факт). Олимпиодор участва в западно посолство до хуните, то е пратено от Хонорий и не е ходил при Донат през Черно море, а като прекосява Адриатическото, според Ото Манчън-Хелфън (1973). По това време Донат е твърдо стъпил в провинция „Мундияк” (§ 17, Олимпиодор) и заради това бащата на Атила е известен в историята на Йордан като „Мундзук”, това е всъщност прозвище на Донат, той вече владее тази провинция Мунтания, която Олимпиодор изписва „Мундияк”. Явно така е наричана от остроготите, които я именуват и „втора родина”, след изгонването си от първата след 375 г. от хуните. В Мундияк остроготите по време на посолството на Олимпиодор отдавна са хунски поданици, което става ясно и от това, че през 400 г. Гайна не е допуснат на север от Дунав от хунския генерал Улдин. Битката през 400 г. станала при Нове (до дн. гр. Свищов), според Ото Манчън-Хелфън, и Гайна е убит и обезглавен, а главата му е пратена в Константинопол.

Годините на първите дипломатически совалки между Плинт и Есла са между 419-422 г., т.е. Донат е убит след посолството на Олимпиодор, а Хонорий, който умира през 423 г., според Олимпиодор успял да  изпрати подаръци на Харатон и да го признае за „първи цар” на хуните.
Няма никакво съмнение, че Донат е основател на хунската династия Дуло, защото посолството на Олимпиодор е отправено категорично към него като владетел, но до 423 г. Донат е убит и брат му Харатон го замества като настойник на синовете му Бледа и Атила.

Харатон, който заема като цар на хуните името на вече създаденото династично име на брат си Руа, е известен след 423 г. също като Руа (за по-точно Руа ІІ) до 434 г., когато умира. „Когато дошло известието за смъртта на Руа – пише Томпсън – патриарх Прокъл, архиепископ на Константинопол, произнесъл благодарствена молитва, взимайки за основа текста на Книга на Пророк Иезекил (38:22). Аз ще се моля, казал Прокъл, да се изсипе върху него и върху неговите полкове, потопен дъжд и град от камъни, огън и сяра.” (с.92,93 по Томпсън).
   
Римският пълководец Аеций познава точно този Руа (Руа ІІ), чийто пленник е бил и чието военно прозвище е Улдин. С него се договаря през 433 г., когато Панония с договор е дадена на Хунската държава (Томпсън, 1948).

Не случайно Томпсън е учуден, че след първите десетина години от началото на V в. името на такъв славен хунски генерал като Улдин, вече не се появява.

Загадката е в това, че името Улдин е всъщност „прозвище” на Харатон, който е чичо на Бледа и Атила. След 423 г. изчезва не само името Улдин, но и Харатон от историческата сцена на хуните, но пък се появява Руа (т.е. Руа ІІ), чичото на Бледа и Атила.

Изясняването на въпроса, че Руа І (Донат, Мундзук) е баща на Атила, а Руа ІІ (Хератон, Улдин) му е чичо, е много важно, не само защото показва, че баща му и чичо му използват едно и също владетелско име Руа (Дуа), а и понеже констатира, че в първата половина на V в. хуно-българите вече имат династия Дуло.

До Дуло, според „Барадж тарих”, владетелите били наричани „бал” (владетел,) и „мар” (владетел). Можем да се доверим на първоизточникът, имайки предвид, че Йордан пише за първият хунски цар, който към 375 г. покорил Херманарих, като го нарича „Баламер”.

Дуло, според „Барадж тарих”, въвел нова титла и герб, последният е съставен от лък, върху чиито тетива е поставена брадва – ψ.
Титулът обаче вече бил не „бал” (владетел), а „балтавар”, т.е. „владетеля на хората”, където „т” е афикс за мн.число, а „авар” не е нищо друго, освен нарицателно на „Авраам”, бащата на хората, според евреите. Хунският титул „балтавар” произхожда от старият месопотамо-асирийски „балтазар”, което показва, че произходът му е в пост-кимерийското културно наследство в Предкавказието. Кимерийците напускат Месопотамия и своята анатолийска държава Гамирая (асирийски клинописи), която е била на територията на по-късният топоним Кападокия, през VІ в. пр.н.е.

Прави впечатление, че както в първото упоменаване на името „българи” в анонимния латински хронограф от 354 г. („Зиези, от който са българите”), така и при титула „балтавар”, познат дори през Х в. на Ибн Фадлан, има силно присъствие на месопотамски езиков елемент.
Зиези, според латинския анонимен хронограф от 354 г., е вкаран в псевдо-семитско родословие, хронографа нарича всички патроними и народи, за които упоменава, наследници на библейския Сим.

Но не трябва да се заблуждаваме как са се появили тези месопотамски понятия (бал, т.е. господар; имен, т.е. земя, владение) в Предкавказието и кой ги е донесъл, те са там още след VІ в. пр.н.е., когато кимерийците от Месопотамия и Анатолия мигрират обратно в Предкавказието и Приазовието.

Още урартурските градоначалници в Задкавказието през VІІІ в. пр.н.е., които са изпълнявали и военни задължения, са имали думата „бал” в титула си…

На чичо си Харатон Атила по-късно ще кръсти третият си син Ернак, чието име арменският историк Егише знае като „ хон Херан”.
Така, покрай сложната кавказка езикова ротация d(t)>r, се оказва, че учените не знаят кой е Дуа (Руа І, Донат), основателя на династията Дуло, а още Рънсиман през 1930 г., опонирайки на Златарски отбелязва, че нямаме никакви доказателства, че Атила не е от прабългарския род Дуло.

Ето защо, според Рънсиман, не може да бъде отхвърлено прибързано, че Ирник от рода Дуло, упоменат в „Именника на българските канове”, не е едно и също лице с Ернак, третият син на Атила, чието име става известно от Приск Панийски, който вижда през 448 г. Ернак като малчуган в лагера на Атила в Панония.

В българската историческа наука от времето на Златарски (1918 г.) се приема извода, че хуните са онова, което казва за тях руския учен Иностранцев през 1900 г., а именно, че те са монглоидите-сюну (Hsiong-nu), и Ирник от „Именника на българските канове” не е отъждествяван с третия син на Атила.

За западната историческа наука през ХХ в. (Бюри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) Ирник от „Именника на българските канове” и Ернак, третият син на Атила, са едно и също лице.

До към 445 г. Бледа и Атила от рода Дуло заедно управляват Хунската империя, след смъртта на чичо им през 434 г.
За съжаление не знаем нищо за Бледа, освен, че обичал да се весели с едно джудже Зерко и че една от жените му, по време на посолството на Максимиан и Приск през 448 г., е кметица на едно селище. Липсата на данни показва, че Бледа е слабо познат на византийските писатели, което основателно подсказва, че дейноста му е била на запад, където хуните в помощ на Аеций и Литорий стигат до Тулуза още по времето на Харатон (Руа ІІ).

Военно-стратегическия талант на Дуло и на Харатон е продължен от Атила, а след това от неговият трети син „Ирник от рода Дуло”, както е изписан в „Именника на българските канове”.

Орган и Кубрат през VІІ в. са били от тази династия, от която са и Бат-Боян и Аспарух.
За да не излезе така, че основаваме своя извод за характерната кавказка езикова ротация d(t)>r, само на един документ, писмото на каган Йосиф от Х в., ще посочим и други примери.

През 1761 г. Блазиус Клайнер съставя „История на България”. В нея той заема от унгарски първоизточник името на рода на Аспарух и Тервел. Клайнер пише, че царския род се казвал „Реан”. Узурпаторът Телец  унищожил „целия род Реан, който дотогава властвал над тях”   (българите).(ср. Деан на Бл.Клайнер с Донат на Олимпиодор през V в.)

През 1860 година, с откриване на „Именника на българските канове”, става ясно, че името на царската династия е всъщност Дуло.
В един стар документ от Кавказ (Анонимный географический трактат „Полное описание вселенов и народов”. Приложение / Византийский временник, т. 8, М., 1956; т.нар. „Дорожник от Эдема”.) е посочен етнонима „дисомони”, който ни е известен от историята от 551 г. на готския историк Йордан като „росомони”.

От дисомоните, според този документ, произхождат хуните.
Не на последно място във „Веда словена” Атила е изписан „Атле”, а Дуа е „Диа”.
През ХІХ век адихейския просветител Шора Ногмов записва много народни легенди в Кавказ. В една от тях се пее, че през ІV век от н.е. цар по тези места бил Дауо, който воювал с готите. В друга легенда се разказва, за „страната Урус”, в която имало „кимириански домове”.

И така причината основателят на хунската династиа Дуа да е известен при Олимпиодор в началото на V в. като „Донат”, а при Приск в средата на същият век като „Руа”, е езиковата ротация d (t)>r.

Името на Дуа е било в употреба, както с иранското окончание „ен, ан”, като Деан (вж. Блазиус Клайнер) и Донат (вж.Олимпиодор), така и с прото-тюркското окончание „л, ло” (Роил, Theod.,Hist.Eccl.,V,36), но и Дуло, с последното остава в „Именника на българските канове”.
Коя е точната форма на името?

Понеже Приск Панийски го научава лично в лагера на Атила в Панония през 448 г., като Руа, е основателно да заключим, че името е Дуа, най-близко до последното звучене е името „Диа”, запазено в легендите на „Веда Словена”, в които се споменава и кавказкият гр. Самандер, макар и като име на цар…В летописа „Барадж тарих” от ХІІІ в. пък директно е останала легендата, че в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) владетелят Дуло бил наричан „мар Дуан” (тук „мар” е владетел на сирийски, а Дуан е Дуло). Дори има данни, че бурджани от кавказкият град Самандер след арабо-хазарската война от 737 г. се изселили на север, при реките Кама и Волга, и там основали „селището Мардуан”, което през 865 г. балтавар Шилки преименувал на гр. Болгар.
Династичният титул

През целият ХХ в. западната историческа наука ( Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) твърди, че описаният през 448 г. от Приск Панийски трети син на Атила, чието име е „Ернак”, е едно и също лице с „Ирник”, упоменат в „Именника на българските канове”.
Наличието на подобна идентичност се потвърждава и от фрагмента в летописа на Приск, според които към 465 г. Ернак не оказал подкрепа на брат си Денгиз, понеже бил зает със своя „местна война”.

Прокопий пък разяснява, че утигурите в средата на V в. се върнали на своите „предишни места”, за да владеят „сами земите”, т.е. след като Денгиз е около Дунав и Ернак не му помага, зает с „местна война”, е основателно да се допусне, че утигурите са под негово ръководство и той с тях води в Приазовието и Предкавказието (понеже през 375 г. оттам тръгват хуните на запад, това са техните „предишни места”) през 465 г. някаква „местна война”.

Вследствие на което, Вернадски пише: „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.”
Тоест, данните от „Именника на българските канове” се оказват необходимият елемент, за да бъде свързан атиловият син Ернак и „Ирник от рода Дуло” от „Именника…”.

Люсиен Мюсе отбелязва: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”.
Въпросът доколко Ернак е тъждествен с Ирник, е разгледан в специално „Приложение ІІІ” от Стивън Рънсиман в „The history of the First Bulgarian Empire” .

До излизането през 1930 г. на „The history of the First Bulgarian Empire” на Рънсиман, вече има оформена хипотеза в историческата наука (Бийор, Макуарт), че Ернак и Ирник са една и съща личност.     Единствен опонент е българският учен Златарски (1918), за когото това не са една и съща личност. Той се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло”.
Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.

Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

В този свой „панагерик” Рънсиман е вложил болката си от белите полета в историята…
През 448 г. Приск участва в посолство на Византия до Панония, вижда лично малчугана Ернак, любимецът на всевластният Атила. Дипломатът е бил изумен как Ернак смекчава с присъствието си суровото и намръщено лице на хунският император. Атила има и други синове, но този е привилигирован, бащата го щипе по бузата и не крие обичта и привързаността си към Ернак.
Приск разбира, че под бащината обич се крие и нещо още по-дълбоко…

Дипломатът втрещено научава, че съдбата на Ернак е предопределена от пророчество. След смъртта на Атила, империята му щяла да рухне, но на този негов син било съдено да я възстанови.

Каква патетика на провидението, а ние не знаем нищо за Ернак…     И Рънсиман си е излял болката, при това е единственият историк, който вменява, че Ернак явно е „водил завоевателни войни на изток”. Така Рънсиман не се отклонява от историческата истина, понеже още Приск пише, че е водил „местна война”.

Но когато Рънсиман отрежда, че „може би е бил по-значителна фигура от Атила”, е необходимо да разгадаем скритият замисъл на историка.
Какво има предвид?
Какво остава недоизказано?
Рънсиман очевидно е единственият историк, който подтиква колегите си легендата за Ернак, възстановителят на атиловата мощ (Приск), да се свърже със загадъчната фигура на „хунският цар” (Прокопий, Агатий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Ат-Табари, Бар-Ебрей), покорителят на Персия през 484 г., когато персийският владетел Пероз е убит и страната му е завладяна за „две години от тия варвари” (Прокопий).
Само тогава Ернак би бил по-значителна фигура от Атила, но…в „източната традиция”.
Рънсиман директно ни подтиква да търсим „определено източния владетел” Ернак.

Учените, които пишат, че Ернак и Ирник са една и съща личност, са световноизвестни историци, които са дали принос при идентифицирането на един български владетел от средновековният документ „Именник на българските канове”.
Владетел, за който нищо не се знае в академичната историческа наука в България. Това е изписаният в „Именника…” – „Ирник от рода Дуло”.

Ще рече, Ернак, третият син на Атила, е бил от рода Дуло. Тоест, от този род е и баща му, Атила.
Ако Атила (V в.) е от рода Дуло, от който род през VІІ в. е и Кубрат, тогава българският династичен род Дуло, не само е хуно-български, но и е създаден до смъртта на Атила (453 г.)!
Въпросът е кой е основателят на хунската династия Дуло?
Ако кажем, че е бащата на Атила, е необходимо да си припомним, че, според Йордан, бащата на Атила се казвал „Мундзук”.
Олимпиодор е посочил в своята история (фр. 17) топонима „Мундияк”.
С тази форма, която очевидно е била общоупотребителна от готите, е фиксирана, освен всичко друго, и местността в дн. Румъния над Букурещ, Мунтания.

Между другото, Олимпиодор във фр.17 отбелязва, че  топонима Мундиак бил известен и като „Втора Германия”. Имайки предвид, че Германия на старата карта на Птоломей граничи на юг с Панония по Дунав, определено може да се каже, че Мундияк се припокрива с цялата територия на Панония, т.е. не само с Панония на средни  Дунав (където към 411 г. се самопровъзгласява за римски император самозванеца Йовин), но и с онази част от Панония, която стига до Карпатите и включва румънските и унгарските територии.
Дали хунския владетел, посочен от Олимпиодор с името „Донат”, е една и съща личност с Мундзук, бащата на Атила, според готският историк от 531 г. Йордан?

Историкът Олимпиодор пише своята история през втората четвърт на V в. и тя обхваща събития след 407 г. до смъртта на западния император Хонорий (423 г.).

В периода 410-420 г., според Ото Манчън-Хелфън, Олимпиодор участва в посолство до хунския рикс Донат.
Ето преразказаният текст на Фотий: „Той (Олимпиодор – б. м.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните – б. м.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история”.
В осемнадесет параграфа, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения.

Що се касае до интересуващият ни „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 449 г.
Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат.
Римското посолство е отправено към него.

Името на владетелят на хуните Донат е незаслужено пренебрегнато от историците, в едно обаче те са прави. Липсват сведения за Донат, но понякога отсъствието на данни е също информация.

Очевидно е, след като посолството, в което участва Олимпиодор, отива при Донат, че това е фигурата, която олицетворява властта на хуните.

Донат не е известен наистина като участник в хунските подразделения на Стилихон (405 г.), той не е командир като Улдин, неговата роля е очевидно в Мундияк и той на румънските и унгарските земи обвързва хетерогенните хунски племена с „клетвен договор”, както пише Олимпиодор.

Кога Донат започва да създава хунска държава от нов тип?
От 375 г. до 406 г. аланите са под ръководството на хуните, през 406 г. обаче те поемат по свой път и заедно с вандалите пресичат Рейн на запад и навлизат в Галия.

Защо аланите напускат хуните и Мундияк, е трудно да се каже, ако се няма предвид началото на държавната деятелност на Донат точно в този период, по обвързване на различните племена в клетвен съюз към Хунската държава.

Очевидно аланите, които по-късно при вандалите винаги отстояват собствет статут и не са асимилирани от победителите на Картаген, още към 405 г., когато Улдин е на „лов” по връщане на хуни от Тракия на север от Дунав, се разграничават от новата държавна политика на Донат, в която племената са бивали обвързани с клетвен договор да признаят един общ династичен суверен.

През 408 г., по време на рейда в Тракия на Улдин, с който е целял подновяване на старите данъчни уговорки и при възкачилият се в 408 г. нов византийски император Теодосий ІІ, от хунската армия дезертират скири и други племенни войници, съблазнени от римския начин на живот. Улдин се спасил на север от Дунав само със „собствените си хора”.

Всичко това показва, че в периода 405 г. – 408 г. при хуните е в ход нова държавна реформа, но в какво точно се е изразявала тя можем да предполагаме от формулата на Олимпиодор, сключвал се е клетвен договор.
Пред кого са се клели новите васали?
Определено пред Донат, той е създателя на династичната ангажираност на различни племена към един род. Дотогава хунският съюз е определено хетерогенен, след това племенните водачи са „сътрапезници” на династа.
Кога се създава нов тип държавно управление сред хуните?
Очевидно, когато топонима на т.нар. Втора Германия, т.е. Мундияк, става прозвище на Донат, явно точно той е Мундзук (Йордан), бащата на Атила.

Ото Манчън-Хелфън пренебрегва ролята на Донат и вижда в Харатон първият хунски рикс (Олимпиодор), но Харатон въобще не е първият от познатите предводители на хуните, преди него знаем Улдин. Тоест, в случая с Харатон сме свидетели единствено на писмен източник (Олимпиодор), който първи е посочил новият тип хунски рикс, Харатон не би бил такъв, ако Донат не бе  извършил дотогава черната работа по клетвените договори и ако не бе убит, във връзка с тази си държавна дейност.
Историкът Олимпиодор къде отива да се срещне с Донат?

„Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е  прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена, ум.423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Манчън-Хелфън, 1973, с.97, 98)
Още по време на атаката на хунският пълководец Улдин от 400 г. срещу Гайна над гр. Нове (ок. дн.гр.Свищов), Ото Манчън-Хелфън локализира хунските землища „от просторите на румънските равнини до унгарските puszta.” (Хелфън, 1973, с.89, 90)

„ В 400 г. Улдин бил предводител на хуните в Мунтения, в източните части на Румъния, от р. Олт.” (пак там, с. 81), пише американският хунолог. Жалко, че в този момент не се е присетил, че бащата на Атила, според Йордан (от когото американският професор въобще не е възхитен като историк от VІ в. ), бил наричан „Мундзук” и че това  явно не е лично име, а  прозвище, което почти буквално повтаря олимпиодоровият топоним „Мундияк” (фр. 17).

За съжаление всички изследователи на европейската хунска история от втората половина на ІV в. и първата половина на V в., се отнасят към хунската именна култура, сякаш тя е християнска. Готите от 376 г. са ариани, наистина еретици, но християни. Християнският модел на даването на име, е радикална културно-религиозна реформа, тя не допуска поли-именността на един субект и по изключение, а не като правило, в нея има прякори. Обратно на това, хунската езическа представа за името, не може да бъде отделена от културата на прозвищата, понеже те са съдържали етнонимен и топонимен субстрат и по този начин са акумулирали устната народно-легендарна памет за миналото.
Не случайно, когато Харатон става първи цар на хуните, от историческата сцена изчезва името на славният дотогава хунски пълководец Улдин, което прави впечатление на Томпсън и той изрично го отбелязва.

Обаче ситуацията е много по-объркана, ние предполагаме, че Харатон е именно Улдин, последното име е прозвище.
Явно Харатон е чичо на Атила и на този свой чичо, той кръщава Ернак („Херан” при арменският историк Егише).
Обаче чичото на Атила е Руа (Приск) и действително, въпреки твърдението на Олимпиодор за току-що възкачил се хунски цар Харатон, последното име го няма в следващите извори.

Единствената логика е следната: хунският пълководец Улдин (прозвище) е една и съща личност с Харатон (лично име), който става хунски цар след брат си Донат и приема неговото вече династично име Дуа (Руа).

Държавната деятелност на Донат (Дуа, Руа) е свързана очевидно с утвърждаване на династичен елемент в хунската държава, не бива да забравяме, че тяхната мощ и територия надвишава, както римската (до 395 г.), така и персийската (след 395 г.), ето защо династичното подчинение вътре в хетерогенният хунски съюз към 406 г. е вече реален фактор.

В този смисъл Донат (Дуа, Руа), когато получава прозвище „Мундзук”, е вече основател на династия и Харатон при смъртта на брат си, заема неговото династично име и става попечител над синовете му Бледа и Атила.

Така в един и същ момент от историческата сцена изчезва, както прозвището Улдин, така и упоменатото лично име на Харатон като рикс от Олимпиодор.

В историческият летопис на Приск се появява Руа.

Руа е този, който праща дипломатът Есла при Плинт (консул след 419) в Константинопол, за да търси дезертьорите от хунските племена в армията от 408 г. на Улдин.

Това посолство на хунският дипломат Есла до новия Рим е очевидно през 421/422 г. и неслучайно съвпада със заетостта на римската армия в персийски конфликт, инсцениран веднага след смъртта на персийският владетел Йездигерд І (399-421).
Просто Руа е явно знаел, че основната армия на Византия е заета с персийския сблъсък и заплашва, че ще нападне, ако не получи обратно дезертьорите от различните племена, укрили се на юг от Дунав.

Сиреч, чичото на Атила, т.е. Руа (по Приск) е всъщност Руа ІІ, неговото лично име е Харатон и на този свой чичо Атила кръщава Ернак (Херан).

Бащата на Атила се казва Дуа (Руа), има прозвище Мундзук и е известен на Олимпиодор като Донат.
Бащата на Атила умира преди 423 г., понеже, както пише Олимпиодор, още докато е жив Хонорий (ум. 423), западният император признал Харатон за първи рикс на хуните и му изпратил подаръци, с които се опитал да възпре гнева му от атаки към убийците на брат си.     Очевидно тези убийци са били на римска земя и това е причината Хонорий да го „успокои” с подаръци (ефимизъм за данък към федерати, съюзници); истинската причина е обаче да възпре  Харатон от атака в римските земи.

Посолството на Есла в периода 421-422 г. до Константинопол следва вече нов държавен модел на хунския двор, протокола изисква да бъде пратен посланик да урежда спор и от неговата мисия зависи политиката на хунския владетел – дали ще напада или не.
Този държавен модел на поведение, неотклонно следва и Атила по-късно.

Първото посолство на Есла в Константинопол демонстрира коренен поврат в начина на водене на политика от страна на хуните. Те вече имат дипломация по римски образец.

Някъде по това време и Аеций изпраща първият чужденец секретар при хунския двор Констанций.След това през 448 г. изпраща още идин секретар на Атила със същото име, който Констанций е пътувал в посолството на Ромул. Първият секретар е пратен на Руа ІІ (Улдин, Хератон), за да помогне на хунският династ да има адекватна за ранга му администрация и канцелария. Вторият Констанций е пратен през 448 г. на Атила. Приск последователно разграничава тези две личности с едно и също име (хунски секретари на обмяна на опит) в летописа си.
Това е сложната мозайка на основателите на династията Дуло, като се има предвид ротацията d(t)r, за която вече писахме.
Разбира се, предположението ни, че името на Донат (Дуа, Дуло) става династично име и на Харатон (Улдин), след смъртта на брат му, т.е. че хунският цар Руа (Дуа), за който през 448 г. пише Приск Панийски, е всъщност Руа ІІ, остава свободна хипотеза, ако не можем да покажем, че Атила и неговият наследник, са също Дуа (Дуло).
За Атила се спори, Златарски предполага, че не е от рода Дуло. Но Рънсиман допуска, че е по-вероятно да е…
Следователно, ако покажем, че наследник на Атила, преди Ирник, се е казвал Дуа (Дуло), ще можем да прокараме нишка между „Ирник, от рода Дуло” („Именник на българските канове”) и семейството на Атила.
Първородният син на Атила, се е казвал Елак. Той наследява баща си през 453 г. и през 455 г. е убит. За него няма други данни.
Остава да се съсредоточим върху вторият син на Атила, т.е. Дингиз. Неговата деятелност около Дунав продължава до 469 г., когато е убит и главата му е занесена в Константинопол (Марцелиан Комес).
И все пак, за Денгиз има доста сведения, които не са само при Приск, Йордан и Марселин Комес, но и при западният поет-панагерист Синодий.
През 458 г. Сидоний Аполинарий пише панагерик, посветен на западният римски император Майориан (457-461). Ото Манчън-Хелфън обръща внимание, че следните стихове се отнасят за хуните: „ Само един народ отказа да ти се подчини, народ, който след това изпадна в по-голяма ярост отколкото можеше да  пожелае, те отведоха своите неукротими войски на Дунав, защото бяха загубили повелителят си във война и Тулдила насъска това неуправляемо множество с дива страст да воюват, с която те бяха длъжни да заплатят за славата си.”
„Стиховете отпращат към хуните, те са загубили вече Елак…”, пише Ото Манчън-Хелфън (с.202).
Поетът възкресява събития, познати ни в общи линии от готският историк Йордан.

В периода 458-460 г. във войската на Майориан, която той събира срещу вандалите, има и много хунски наемници; по същото време Денгиз, след смъртта през 455 г. на Елак, поема кралската власт, воюва с готите и е принуден да търси убежище около Дунав. Денгиз държи територии от Дунав и Сава до малка Скития (северна Добруджа), а основната маса от мирното население хуни, напуска Панония и се заселва до Днепър. Това показва, че намеренията на Денгиз са да се задържи на земите от Сава до Днепър.

Поетът Сидоний пише за опит на Майориан да подчини тези хуни (в района на Дунав и Сава), явно под последното разбира, че само малка част от Денгизовите хуни се включват във варварската полиетническа войска на Майориан.
Той нарича отказалите да се подчинят, начело с Тулдила, с името „чуни”.
Въпросът, който ни интересува в случаят е: защо Денгиз е наречен от поета Сидоний с името Тулдила?
Това име може да бъде дешифрирано, както като Дуло (Тул, Дила ?), така и като Улдин (Улдила ?) и ни хвърля в изключителна неяснота.
Йордан е прочел от Приск, че вторият син на Атила се казва Денгиз. Но го изписва Динтцик?

Защо?
„Защо Йордан е трябвало да промени Денгиз на Приск в Динтцик?”, пита Ото Манчън-Хелфън (с.204), но не намира приемлив отговор.
Да допуснем, че Йордан е знаел за този хунски крал като Дин (ср. с Донат на Олимпиодор), но е имал пред себе си и името Денгиз при Приск, при което е смесил в едно династичното име Дин и името от Приск (?).
Това наше предположение се опитва да вмени, че при Йордан и Сидоний сме свидетели на някакво смесване между поне три названия: династично име, прозвище и лично име.

С други думи, е напълно възможно Тулдила да е също някакъв синтез от династичното име Тул (Руа, Руил) и прозвището Улдин, но защо Денгиз е наречен така? Няма никакво съмнение, че той е предводителя на хуните по това време и на това място, където е Майориан.
Да се върнем на Йордан. Да предположим, че той също е знаел някакво династично име Дин, освен това е знаел и личното име Денгиз от Приск. Защо Йордан не знае прозвището Улдин?

Нищо подобно, той го знае, но нарича Ултинзур син на Атила, с което въвежда в заблуждение всички историци на хуните, че Атила е имал повече от трима онаследяващи го сина, за които пределно ясно дава сведение Приск при посещението си през 448 г. при Атила.     Наследниците на Атила са трима, а от династични бракове с дъщери на варварските васали, той има и друго потомство, но не и наследници на трона.

Елак още приживе на Атила през 448 г. е подготвян за владетел, като е назначен от баща си за цар на акатирите.
Прозвище Ултинзур (Улдин) се среща последователно след 400 г. до  469 г. и това прозвище го носят различни личности от рода  Дуло.
Такъв е бил Улдин през 400 г. Брат на Донат, чието лично име  е Харатон (Олимпиодор), но военното му прозвище е явно Улдин.
И така, ситуацията е повече от сложна, но не е нерешима.

Просто изследователите не са се запитали имали ли са хуните династия и каква е нейната титулатура.
Загадката ще изчезне, след като стане ясно, че титулатурата на хунският династичен род е включвала три названия: личното име, прозвището и династичното име.

Летописът на волжките българи от ХІІІ в. „Барадж тарих” ни е оставил много малко сведения за Атила, за радост обаче там можем да открием каква е била титулатурата на хунският владетел.

„Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите…” (Джагфар тарих, с.19)
Ще рече, сега ни предстои да реконструираме в точност една титулатура, която ще ни даде ключ към разбирането, което търсим.
Кан Атила, е Бат (Айбат, най-старшият в рода), е по прозвище Аудан (прозвището съдържа името на народа), е Дуло (династичното име).
Ако приложим тази схема към Харатон, получаваме следното: Кан Харатон, е Бат (най-старши от рода, след смъртта на Донат), е по прозвище Улдин, е Дуло (Руа ІІ).

Само Донат е имал прозвище Мундзук, след Харатон владетелския род е вписвал като прозвище етнонимът на народа, от който произхожда.
Това е Аудан (познат ни от „Именника на българските канове” под формата „Авито”).

Етнонимът „аудан” е външно наименование на „бенед”; в арменската история от VІІ в. (Анани Ширакаци) птоломеевските „бенед” до северозападното Прикаспие, са наречени вече „Адон”.

През ІІ в. от н.е. при историкът Ариан се появява и страната „Евдоусия” (анонимният перипъл на Черно море, е на Ариан, както доказа Агбунов).

Бояните (венед) са имали външен етноним „адон” (аудан), даден им явно от утигурите, още преди 375 г. Още от ІІ в., ако се вярва на Ариан и на „Именникът на българските канове”, датира съюза между бояните (аудан, кутригури) и утигурите.
Ето защо не бива да се учудваме, откъде в поетичната глава на Сидоний през 458 г., се е появила формата на името Тулдила, под което  явно се крие Денгиз.

Кан Денгиз е също Бат (най-старши след Елак), е по прозвище Аудан, е по династично име Дуло.
Как Дуло и Аудан (Улдин) са се преплели в поетичното име на хунския владетел Тулдила в стиховете на Сидоний, можем само да гадаем.
За прозвище „Улдин” на хунският династичен род знае и Йордан, но поради непознаване на особеностите на хунският царски титул, решава, че „Ултинзур” е още един син на Атила. За по-убедително пише и за пети син…

„Именникът на българските канове” е съхранил също династичната титулатура. Местоживелищата (хол) на народа Авито (Аудан), от който е рода Дуло, са „отвъд Дунав” и народа е имал 300 годишна история преди 680 г. От 165 г. до 465 г.

В този смисъл, Ирник, който е по прозвище Авито (Аудан), е от рода Дуло, и неговата държава е 100 години. От 465 до 565 г.
„Ирник” е отделен от „Авито-хол”, понеже, макар и от рода Дуло, е цар не на авито (виж моята статия „Кои са кутригурите?” в този сайт ), а още докато е жив Денгиз става през 465 г. владетел на утигурите.     „Именникът на българските канове” е продукт на утигурската паметна традиция в българската държава, документа не споменава нито Атила, нито Денгиз…Но, утигури и кутригури заедно стават българи и тази етногенеза е пренесена в дунавска България през 680 г.     Кутригурите (бояни, аудан) са представени в „Именникът на българските канове” като „Авитохол от рода Дуло”. Тук имаме обаче инверсия: всъщност рода Дуло, произхожда от народа Авито (Аудан, Улдин); а „хол” не е нищо друго освен „аул” (дом)…

Народът „бунджар, бурджан” (боян) е наричан от утигите „аудан” (Авито в „Именника” е негова форма), както вече посочихме.
Същият този народ, след 465 г. е наречен от антите „хотраги” и това външно наименование е въведено в исторически оборот от Прокопий през VІ в. като „кутригури, котраги”…Външният етноним „хотраги” е бил явно много разпространен, след като и сироезичният автор от 555 г. Псевдо-Захарий Ритор го знае, което свидетелства и за мощта на антите по това време, от които произхожда този външен етноним на пост-атиловите хуни на Денгиз.

В общият брой от 515 години минало преди 680 г., за което пише в „Именника на българските канове”, е включен и вархонският съюз мужду рода Дуло и аварският каган в Панония, който е просъществувал от 568 г. до 619 г., когато Орган от рода Дуло отива в Константинопол при Ираклий І през 619 г. и династията Дуло предприема про-византийска политика.

Благодарение на този ход на Орган, в периода 627 – 629 години, е създадена кубратовата държава България. Годината 629 съвпада с календара в „Именникът на българските канове”.

В завършек трябва да отчетем, че този документ е всъщност „Именник на българските държави”, ако не искаме да се чудим защо Авитохол е „живял” 300 години, а Ирник е „живял” 100 години…
Източник: history.rodenkrai.com/

Екипът на Blife.eu Ви благодари за доверието с молба към Вас споделяйте публикациите ни истината има право да бъде чута.Благодарим Ви!