От кога датира разузнаването у нас

Днес 12-ти януари е ден на българското военно разузнаване !

Знаем ли от кога датира ?
Корените на българското разузнаване се губят далече в древността. Двата народа, които формират българската нация – славяни и прабългари – очевидно са разполагали с определени умения в това отношение, за което се споменава в редица древни хроники. Тези им умения са им позволявали да се противопоставят на далеч по-многобройни и добре въоръжени противници. И до днес в българския език съществува изразът „стари славянски хитрости“, явно провокиран от специфичните военни умения на този народ.

Първото документирано сведение за разузнавателна операция в историята на България датира от VІІІ в. Хан Телериг (768 – 777 г.) изпраща през 774 г. 12000-на войска в земите на славянското племе березити (на територията на днешна Македония). По онова време те са били в състава на Източната римска империя (Византия) и целта на хана е била да ги приобщи към новосъздадената Славяно-българска държава. Оказало се обаче, че византийския император Константин V Копроним е бил осведомен за тези български намерения. Войските са посрещнати от своевременно дислоцирана многобройна византийска армия и претърпяват тежко поражение. Хан Телериг разбира, че в обкръжението си има византийски агенти. Възползувайки се от факта, че в българския дворец съществуват междуособни борби и този факт е добре известен в Константинопол (столицата на Византия), той подготвя и успешно осъществява през 775 г. операция по разкриване и ликвидиране на противниковите осведомители. Ето как описва събитията византийският хронист Теофан: „А Телериг, господарят на България, като узнал, че от неговите приближени императорът научава намеренията му, писал му: „Възнамерявам да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доверя да ми помогнат“. А този от лекомислие писал и онзи, като ги узнал, изтребил ги всички. Като чул това, Константин изскубал много от побелелите си коси“.

Историята на България през първите нейни 700 години (от създаването й през 681 г. до падането под турско робство през 1396 г.) е тясно и неразривно свързана с Византия – мощния южен съсед, наследник на Рим и носител на европейската цивилизация в продължение на близо 1000 години. Тази близост дава на българите много нови знания и умения в материалната, културната и религиозната сфери. Византийците (наричащи себе си ромеи) са признати експерти в дипломацията и разузнаването през ранното Средновековие. Българите възприемат чуждия опит и в тази област и съчетавайки го със своите умения, успяват да надминат в редица случаи своите учители. Следващият исторически документиран епизод илюстрира това твърдение.

През 1018 г. България губи своята независимост и става византийска провинция (по-точно – разделена е на няколко провинции), като с това се слага край на Първата българска държава. Това положение просъществува до 1185 г., когато търновските боляри, братята Асен и Петър, се отцепват от Константинопол и с това полагат началото на Втората българска държава. Такова развитие, естествено, е в ущърб на Византия и в следващите няколко години тогавашният византийски император Исак провежда няколко военни похода срещу бунтовниците, като постига и няколко частични успеха. През пролетта на 1190 г. императорът решава, че има достатъчно сили да приключи окончателно българския въпрос и с многобройна армия се насочва директно към столицата на Асеневци Търново. След успешно преминаване на старопланинските проходи византийската армия обсажда града, а в същото време императорският флот блокира делтата на р. Дунав с цел предотвратяване на прехвърлянето на куманска конница от север в помощ на българите. По онова време куманите населявали земите на днешна Молдова и Югоизточна Украйна, разполагали с многобройна и високоефективна лека конница и били традиционни съюзници на българите. При това положение Асен (който ръководел българските военните операции) подготвя и успешно осъществява проста, но ефектива операция по дезинформация на противника. Добре подготвен мним дезертьор от обсадената в града българска войска „осведомява“ византийците, че многобройна куманска конница е успяла да премине р. Дунав на запад от делтата и се е насочила към Търново в помощ на обсадените. Исак приема тези сведения за чиста монета и, преценявайки че тази помощ би изменила сериозно съотношението на силите в полза на противника, предприема незабавно оттегляне на юг от Стара планина. Асен обаче вече бил разположил основните сили на своята войска в засада на Тревненския проход, преценявайки че това е най-лесният път за отстъпление на византийците. Дислоцираните български войски пропускат византийския авангард и нанасят съкрушителен удар на основните противникови сили. В резултат на операцията императорската войска понася сериозни загуби в жива сила, целият обоз е пленен, а самият император е спасен по чудо от личната си гвардия. Тази победа отваря пътя на юг от Стара планина за българите и довежда до признаването от страна на Византия на независимата българска държава.

През 1396 г. България пада под турско робство, което продължава близо пет века – до 1878 г. През този период не може да се говори за българско разузнаване. Единствено хайдушките чети извършват подобна дейност, но в повечето случаи тя е на аматьорски основи и ниско ефективна.

Основите на съвременното българско разузнаване са положени по време на българското Възраждане и структурирането на българското Национално-освободителното движение – средата на ХІХ век. Това става в условията на турска власт и липса на национална независимост. За пръв път в Новата история на България национал-революционерът Георги Сава Раковски прилага разузнавателни и контраразузнавателни методи и средства при създаването и легализирането на Първа и Втора българска легия в Белград. Целта му е била признаване на националност и право на самоопределение за земите, населени с българи от страна на Великите сили – по това време Австро-Унгария, Великобритания и Русия.

В края на 60-те годни на 19-ти век друг голям български революционер – Васил Иванов Кунчев – Левски организира на територията на Османска Турция ефективна революционна национално-освободителна организация, която обхваща значителна част от териториите, населени с българи. Левски осъзнава значението на конспирацията и я залага като един от основните принципи на организацията. Цялата дейност е основана на пароли, тайни срещи, конспиративни явки и други атрибути, характерни за специалните служби и понастоящем. Организацията разполага с две формирования за сигурност – Тайна поща, която извършва конспиративно придвижване на кореспонденция, финансови средства, оръжие и др.под, и Тайна полиция, която извършва разузнавателна и контраразузнавателна дейност – осигурява безопасното функциониране на другите структури, разкрива внедрени правителствени агенти, разкрива плановете и намеренията на турската власт по отношение на българското население, пресича опитите на други държави за използуване на организацията за свои цели. Дори краят на Левски и организацията имат съвременно звучене – предателство от страна на един от най-доверените хора, залавяне, осъждане и екзекуция.

По време на Руско-турската освободителна война българите вземат активно участие на страната на Русия във военните действия, в т.ч. и в разузнаването. Още преди форсирането на р. Дунав от руските войски (лятото на 1877 г.) българи, в т.ч. и юноши, преплуват реката и по собствена инициатива доставят сведения за дислокацията и силите на турските войски по южния бряг. Руският генерал Паренсов създава широка агентурна мрежа в българските земи, като в това начинание привлича редица известни по онова време българи – Стефан Стамболов, Евлоги Георгиев, Петко Р. Славейков, Атанас Узунов, Павел Бобеков и др. Същевременно в турския тил действуват въоръжените чети на Панайот Хитов, Ильо Марков (Ильо войвода), Христо Иванов (Големия), Петко Киряков (Капитан Петко войвода), които освен основната си дейност, осигуряват и разузнавателна информация на руското командуване. Разузнавателната дейност на българите оказва значителна помощ на руските войски. След войната (завършила с победа на Русия и създаване на независима българска държава) турският военачалник Сюлейман паша обяснява разгрома на своята 30000-на армия от далеч по-малоброен противник с думите: „Противникът имаше на свое разположение много средства за разузнаване. Преди всичко, той имаше българите …“

В първите две десетилетия след Освобождението (1878 г.) България търси своята национална идентичност, люшка се между една или друга Велика сила, успява да обедини значителна част от българските земи, разпокъсани от Берлинския конгрес, печели наложената й от Сърбия война (1885 г.), принуждава първият български княз Александър Батенберг да абдикира и поставя на трона Фердинанд І, чиято династия управлява до 1945 г. Това е време, в което страната няма разузнавателна организация. Тези задачи се изпълняват от доверени на властта лица и дипломати. Един от първите и може би най-известен български разузнавач от това време е д-р Георги Вълкович. В средата на 80-те години на ХІХ в. той изгражда агентурна мрежа в съседните на България страни и в Русия. Впоследствие е назначен за дипломатически агент на Княжество България в Турция, където продължава и разузнавателната си дейност. Поради обтягането на отношенията на България с Русия по това време д-р Вълкович се превръща в основен противник на руското разузнаване в Цариград и през февруари 1892 г. е ликвидиран с хладно оръжие пред входа на дома си в турската столица. В резултат на това руският посланик в Турция Нелидов е обявен за „персона нон грата“.

Първата българска разузнавателна служба е създадена през 1908 г. към щаба на Българската армия и има изключително военна насоченост, което е естествено за тогавашното военно-политическо положение на страната – през същата година княз Фердинанд І се провъзгласява за независим владетел (до тогава формално Княжество България е васал на Османската империя) и приема титлата цар. В резултат на това се очакват военни действия от съседни на страната държави.

В следващите години българското разузнаване е изключително с военна насоченост, като политическото разузнаване е неорганизирано, инцидентно и на аматьорски основи – с него се занимават отделни доверени на властта дипломати и лица. Основен противник е Турция и разузнавателните действия са насочени главно към нея. Може да се предположи, че това е и една от причините за блестящите военни победи на Българската армия и трагичните за страната загуби на дипломатическия фронт в началото и средата на века. Същевременно държавата формира редица контраразузнавателни органи, които осъществяват надзор и репресии над политическите партии, насочени най-вече към тези с лява ориентация. След Първата световна война, съгласно Версайския мирен договор, на Царство България е забранено да поддържа разузнавателни органи.

След Втората световна война България попада в сферата на влияние на СССР, определена от САЩ, Великобритания и СССР на срещата в Ялта (февруари 1945).Страната е провъзгласена за република. Специалните служби се формират по съветски образец и работят в тясно сътрудничество със съответните съветски органи. Това е времето, в което България за пръв път формира външно-политическо, а по-късно и научно-техническо разузнаване, които в края на 80-те години на ХХ век бяха в първата петица сред разузнавателните служби в световен мащаб.

Военното разузнаване, създадено през 1908 г., осигурява военно-политическа, военно-техническа, военно-оперативна информация за нуждите на армията. В първите 40 години от своето съществуване на него е възложено също така да изпълнява функции на контраразузнавателен орган и политическа полиция сред военнослужащите. През 1950 г. е създадено Разузнавателно управление към Генералния щаб на БНА (РУМНО) с чисто разузнавателни функции, като контраразузнавателната дейност в армията се възлага на отделен орган – Военно контраразузнаване. В следващите 40 години РУМНО се развива, укрепва кадрово, организационно, методически, оборудва се със съвременна техника и се справя отлично с поставените задачи в сложните условия по онова време – Студена война и блоково противопоставяне на НАТО и Варшавския договор. Главната насоченост на Управлението е към балканските страни, членки на НАТО – Турция и Гърция, като се води също така задгранична разузнавателна дейност и в редица други държави – балкански, арабски, западноевропейски и американски. Офицерите от РУМНО обикновено работеха зад граница под прикритие на военни аташета или служители в български туристически и транспортни фирми. Вербовъчният им контингент се набираше най-вече сред армейските структури на потенциалните противници и ръководните структури на НАТО и преди всичко на неговото югоизточно крило. След 1989 военното разузнаване претърпява няколко организационни и кадрови реформи във връзка с новата насоченост на България. Понастоящем то се нарича Дирекция информация и е на директно подчинение на Министерство на отбраната. Ръководител е генерал-лейтенант Пламен Студенков.

От 1954 г. до края на 80-те години България разполага освен това и с Радиотехническо разузнаване, което придобива специална информация от съседните страни с помощта на радиотехнически средства.

През март 1945 г. се създава първата разузнавателна служба извън военното разузнаване. Тя е в структурата на отделение Б (контраразузнаване) в системата на Министерството на вътрешните работи. През 1947 г. Министерството на вътрешните работи на Народна република България се реорганизира, като се създават две самостоятелни дирекции – Държавна сигурност (ДС) и Народна милиция (НМ). В рамките на ДС през април същата година е създаден Трети отдел с началник Борис Николчев, чиято задача е да извършва външно разузнаване. През 1950 г. на база този отдел е създадено Първо управление на ДС с ръководител ген. Христо Боев. В следващите 40 години цивилното разузнаване на страната е част от Държавна сигурност, която претърпява няколко структурни реформи. През 40-те и 50-те години ДС е в рамките на Министерство на вътрешните работи. В началото на 60-те години е създаден Комитет за държавна сигурност (КДС), който през 1965 г. излиза от структурата на Министерството и получава ранг на министерство. През 1969 г. КДС се обединява с МВР и структурите на комитета стават управления на Държавна сигурност в рамките на министерството. В края на 80-те години Държавна сигурност на България има следната структура:
– Първо главно управление (ПГУ) – външно разузнаване;
– Второ главно управление (ВГУ) – контраразузнаване;
– Трето управление – военно контраразузнаване;
– Четвърто управление – икономическо контраразузнаване;
– Пето управление (УБО) – охрана на партийни и правителствени лица, безопасност на държавните комуникации;
– Шесто управление – борба с идеологическата диверсия и с трафика на културно-исторически ценности; през зимата на 1984-1985 г. то поема и антитерористичната дейност, ескалирала от лятото на 1984 г. след активизирането на турския тероризъм (на 30 август 1984 г. избухват почти едновременно два взрива – на гарата в Пловдив и на аерогарата във Варна, при което има един загинал и над 40 ранени граждани).
Освен тези управления съществуват и няколко самостоятелни отдела, които изпълняват определени специфични задачи – следствена дейност, външно наблюдение, проучване на лица, проверка на кореспонденцията, технически мероприятия, шифри и връзки и други, свързани със сигурността на страната.

Първо главно управление – Държавна сигурност е основна разузнавателна структура на България. Занимава с набиране на информация от политически, военен, икономически, културно-исторически и научно-технически характер, като изпълнява и контраразузнавателна дейност зад граница. В прерогативите му е и извършването на активни мероприятия в чужбина. Състои се от отдели, формирани на териториално-функционален принцип -т.е. някои от тях имат насоченост към отделни разузнавани страни (напр. Турция, Гърция, Балкански страни, Западноевропейски страни, страни от Северна Америка, Арабски страни, Далечен изток), а други – към изпълнение на определени задачи (напр. контраразузнаване, работа с нелегали, активни мероприятия, културно-историческо разузнаване). Отделите работят в тясна връзка помежду си. Готовият информационен продукт се изготвя от специален отдел за Информация и анализ.

ПГУ имаше насоченост преди всичко към страните от противостоящия по онова време военно-политически блок НАТО, а конкретно научно-техническото разузнаване – към развитите в технологично отношение държави. Работеше на резидентурен принцип. Служителите от ПГУ бяха офицери и ползуваха разнообразни прикрития зад граница – обикновено дипломати в посолствата, служители в търговските и консулските мисии на страната в чужбина, представители на български фирми зад граница и редица други. Вербовъчният контингент също беше изключително разнообразен – политически дейци, журналисти, научни работници, служители на чужди полицейски и специални служби и др. В своята дейност през годините на социализма Управлението постигна редица значителни успехи, допринесли в голяма степен за политическото утвърждаване в международен план и икономическото развитие на България по това време.

През 1959 г. в рамките на ПГУ е създадено звено за научно-техническо разузнаване, което от отдел, състоящ се от трима души в началото, през 1979 г. се разраства до Управление за научно-техническо разузнаване (УНТР-ПГУ-ДС). В продължение на три десетилетия НТР доставяше изключително ценна информация за развитието на високите технологии в страната, в резултат на която икономиката на България достига завидни върхове. Можем да кажем, че основните високотехнологични отрасли на българската икономика по това време (електроника, комуникационна техника, биотехнологии, фармация, оптоелектроника, специална химия) дължат съществена част от своето развитие на НТР. Управлението работеше и по т.нар. „технологии с двойно предназначение“ – термин, наложен от САЩ за изделия и технологии с възможно както гражданско, така и военно предназначение. Това означаваше на практика, че машини, съоръжения, технологии и изделия, напълно достъпни в Западна Европа, са забранени за износ в България и другите социалистически страни. Тази концепция достигна до абсурд при президента на САЩ Р. Рейгън. От това време е един почти анекдотичен случай с наш колега, пред когото гражданин на САЩ на шега заявил, че и лопатата има двойно предназначение, защото с нея се копаят също така и окопи – съоръжения с откровено военен характер.

В това отношение научно-техническото разузнаване на България често сътрудничеше и на СССР и другите социалистически страни. Дългогодишен ръководител на тази служба беше покойният вече о.з. ген. Георги Манчев. УНТР просъществува до началото на 90-те години и беше първото ликвидирано от тогавашния Президент на Реп. България (Ж. Желев) и съответния Министър на отбраната (Д. Луджев) звено от българското разузнаване. Факт, който също може да бъде приет като своеобразна оценка за ефективността му.
След 1989 г. един от първите преструктурирани органи в държавата беше Държавна сигурност. ПГУ беше реорганизирано и над половината от личния му състав – уволнен. Някои основни направления бяха изцяло ликвидирани, а дейността на другите – силно ограничена. Останалата част бе преименувана на Национална разузнавателна служба и поставена на подчинение на Президента на Република България. Изпълнявайки политическата линия на страната за присъединяване към НАТО и ЕС, сега приоритетите на НРС са в областта на тероризма, трафика на оръжие и наркотици, прането на пари и др. От средата на 90-те години е създадено и звено за набиране на информация от Интернет.
Източник:arz.bg

Ние от Blife.eu ще Ви дадем един съвет ВНИМАВАЙТЕ как мълчите във ФЕИСБУК утре някой да не ВИ цитира !

Екипът на Blife.eu Ви благодари за доверието с молба към Вас споделяйте публикациите ни истината има право да бъде чута.Благодарим Ви!