Докладвали ли са специалните служби на политическото ръководство на страната ни, че Турция плаща заплатите на религиозните мюсюлмански дейци у нас, пита в интервю за Епицентър.бг бившият ни посланик в Анкара

Петър Воденски е роден на 15 януари 1951 година. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992, Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси). Изкачил е кариерната дипломатическа стълбица от аташе до посланик, без да прескача стъпала. Полковник от българското военно разузнаване. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят.“

– Г-н Воденски, в свое интервю отбелязвате, че стабилността на Турция е в интерес на България, тъй като сме съседи. В Турция обаче зачестиха атентатите, които създават напрежение в страната. На какво се дължат тези нападения според Вас? Каква е целта им?
– Буквално преди дни в. ”Хюриет” оприличи Турция на „бомба с часовников механизъм”, защото управляващите са се вторачили единствено в действия за сваляне от власт на сирийския президент Башар Асад и не обръщат внимание върху широкия спектър от терористични заплахи – от левичарски организации и движения до Ислямска държава и радикализирани кюрди. Положението никак не е „розово”. Преди време турски интелектуалци отправиха призив към правителството да не се допусне връщането на Турция към положението непосредствено преди военния преврат от 1980 г., когато всекидневно имаше престрелки между полицията и войнстващи групировки по улиците на Истанбул, Анкара и други големи градове.
Новото сега е в ситуацията на юг от Турция, където се усеща предстоящо преразпределение на влияние, контрол, ресурси и промяна на държавни граници. Кюрдите очевидно виждат в това шансове за създаване на своя държава – от 1984 г., когато Кюрдската работническа партия ПКК обяви курс на въоръжена борба, сблъсъците в Югоизточна Турция на кюрдите със силите за сигурност не са преставали, но напоследък те се пренесоха от селските райони в градовете, обявявани бяха на места „свободни зони”, последваха жестоки действия на турските сили за потушаване чрез въоръжени акции, за налагане на полицейски час, забрана за влизане и излизане от някои градове и други такива мерки, а това предизвиква вътрешно преселване на огромни граждански маси.
Демократично настроените среди в Турция не останаха безучастни, което доведе до погроми върху независими медии, публични убийства на журналисти и магистрати. Да не забравяме и съпротивата срещу прекомерната ислямизация.
Всичко изброено разклаща безопасността в Турция, при това в по-дългосрочна перспектива. За България подобно състояние не е добро, не е в наш интерес. Ето защо ще повторя пожеланието си към комшиите: дано се справят – демократично и без жертви – с възстановяване на стабилността.

– В България би трябвало да следим процесите в Турция с повишено внимание. Събитията около ДПС обаче показаха, че вниманието не е било толкова остро, след като сме позволили намеса във вътрешните ни работи. Какво е вашето обяснения за допуснатите пропуски?
– Всяка държава би следвало да има специални служби, които да се занимават с опазването на сигурността в различните й аспекти. Защо е било допуснато Турция да се меси така безпардонно във вътрешните ни работи? Не зная как функционират днес българските служби, чиято работа е да следят за подобни намеси, да докладват на политическото ръководство и да предлагат варианти за решения. Затова питам – докладвали ли са специалните служби на политическото ръководство за това, че Турция плаща заплатите на религиозните мюсюлмански дейци у нас? Правили ли са анализ докъде води такава дейност? Сравнявали ли са подобни казуси с гръцката практика в Западна Тракия например и защо гръцките ни съседи правят по въпроса „това, което правят”, а не друго? Какво означава фактът, че преди няколко седмици родните автоапаши откраднаха кола с турска регистрация, в която открили карти на офицери на турското разузнаване (МИТ) и която била снабдена с най-модерна техника за подслушване? Какво означава фактът, че турски дипломатически представители са звънели по телефона на ръководни дейци от една българска, повтарям, българска партия, като са ги кандърдисвали да заемат страната на един от ръководителите на тази българска партия при спора му с другия ръководител? Докладвали ли са службите, че турският посланик ходи на предизборни митинги на една българска партия и произнася предизборни речи? Човек остава с впечатление, че турските дипломати,  турските представители с или без дипломатически имунитет се разпореждат у нас като „у лелини си” и никой не им търси сметка.

– Задавате интересни въпроси, но кой ли ще ви отговори…
– Изкушавам се да кажа, че след като бяха оповестени публично хората, които са работили за българското външно и военно разузнаване и контраразузнаването, днес не е лесно да се намерят нови желаещи да вършат тази работа. Аз съм работил за българското военно разузнаване, бил съм дипломат в Турция и една от задачите ми е била да следя за подобна намеса на Турция в нашите вътрешни работи, както и да проучвам „на терен”, както е модерно да се говори сега, военните способности на страната, та при евентуално изостряне на ситуацията, факторите в България да имат достатъчно информация. За „награда” бях обявен от Комисията по досиетата за доносник, бях охулен в медиите, а в МВнР такива като мен бяхме фактически лустрирани, защото президентът – въпреки професионалните ни способности и в противоречие със съществуващото законодателство – отказа да ни изпраща за посланици. А сега обществеността пита: „Ама как така се случи, че не бе забелязана турската намеса във вътрешните ни работи?“ Как не бе забелязано, че Турция е изградила широка мрежа от платени и верни свои хора? Че е овладяла ръководството на мюсюлманското вероизповедание. Че диктува положението в една голяма политическа партия и чрез нея определя вътрешнополитически процеси. Ами потърсете отговорите!

– Вашият какъв е?
– Най-общо казано, оставам с впечатлението, че днес специалните служби се използват от партиите не само и не толкова за опазване сигурността на държавата, включително за безапелационно пресичане на опитите за намеса на чужди служби във вътрешните работи на страната ни, колкото за партийни цели. Службите следят какво се прави в нашите партии, като евентуалните криввания встрани се използват от управляващите за нанасяне удар не върху чуждите посегателства, а срещу опозицията. Това го правят всички партии спрямо моментната опозиция.

– Широко известната вече книга на Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина“ чертае пътищата, по които Турция от регионална може да стане глобална сила. България има ли причини за тревога по този повод? 
– Прилагането в практиката на идеите на „Стратегическа дълбочина“ показва редица слабости. Провали се, например, тезата за „нулеви проблеми със съседите“. Най-общо казано, «Стратегическа дълбочина“ предвижда Турция, като се опира на своя икономически, военен, човешки и прочее ресурс, да започне да играе по-решаваща роля в региона и да постигне дори положението на „играч“ в глобалната политика, а това, както се вижда, поне за момента е неизпълнимо.
Що се касае до нас и дали България трябва да открие повод за тревога в концепцията на проф. Давутоглу, ами аз мога да напиша стратегия, която да предвиди за България „три морета и три ръкава (на Дунав)“. Или защо не и „пет до седем български държави в историята“ и да призова за възвръщането на ролята на страната ни на тези територии. Но осъществяването на всичко това би зависило не толкова от моите съчинения и желания, колкото от действията на страните, които в момента реално съществуват на споменатите географски места. От нашата държава зависи дали и доколко биха се осъществили тезите на проф. Давутоглу от „Стратегическа дълбочина“, касаещи днешна Република България.
Друг е въпросът дали имаме държава със съответни работещи институции, която да се заеме със запазването на националния ни интерес.

– Адекватна ли бе реакцията на българските институции спрямо действията на турския посланик Сюлейман Гьокче? Външно министерство му връчи нота.  
– Намирам нещо много мило в това как обществото – в широкия смисъл на понятието – възприема дипломатическата професия. Най-често у нас представата за дипломатите е като за хора, които ходят по коктейли, обеди и вечери, ядат и пият на аванта, а пък другата им работа е да връчат на някого протестна нота и да го обявят за персона нон грата.
В книгата си „А иначе дипломацията е сериозен занаят“ съм описал случай, при който преди двайсетина години един чужд посланик си позволи – преди пристигането си у нас – публично да обяви, че ще работи за признаване на „македонско малцинство“ в България.

– И България го прие?!
– По-младите колеги в МВнР му се бяха наточили, както се казва, и настояваха да не му даваме агреман, а аз им обясних, че ние, дипломатите, имаме задача „не да разваляме, а да оправяме отношенията“. Казвах им например, че една държава има различни органи и инструменти за осъществяване на своята политика и всеки орган и инструмент си има своя роля. Когато някой чужд посланик-хулиган си позволи подобни публични изяви, то медиите започват да разнищват тези думи; неправителствените организации и други представители на гражданското общество излизат със заклеймяващи чуждия посланик и безхаберието българско декларации; депутати правят питания към правителството; възмутени граждани правят демонстрация пред съответното посолство и изпочупват някой и друг прозорец или пък пукат гуми на някой дипломатически автомобил и така нататък в зависимост от градацията на реакцията. И едва тогава идваме ние, дипломатите, и правим среща с провинилия се посланик като му казваме нещо от сорта: „Виж сега какво стана, аз съм сигурен, че ти не си имал предвид точно това и са те разбрали криво, хайде направи публично разяснение какво точно си искал да кажеш, за да възстановим щастливо съществувалите досега двустранни отношения между нашите две държави“. За сведение – при онзи случай измислихме съответен демарш пред шефа на този посланик, което се оказа нелош за българските интереси ход. Посланикът и страната му дори не помислиха повече да създават „македонско малцинство“ у нас.

– Тоест изгонването на един посланик е последна мярка, независимо от провинението му?
– Едно от определенията за дипломация е „специфична дейност, чрез която се осъществява политиката на една държава спрямо друга държава“. Каква е политиката на България спрямо Турция? Очевидно като към добър и важен съсед. Дали този съсед се меси във вътрешните ни работи? От последните развития ставя ясно, че го прави. Давали ли сме на този съсед досега да разбере, че ние знаем за такава намеса, че това никак не ни харесва и че такива действия не са в духа нито на международното право, нито съответства на разбиранията за добросъседство? Не съм чул за такова българско действие, което на наш език се нарича „демарш“. Е, за каква „протестна нота“ и „персона нон грата“ говорим?
При евентуалното изгонване на чуждия посланик, което е от арсенала на най-тежката артилерия в дипломацията, Турция, като уважаваща себе си страна, би изгонила реципрочно българския посланик в Анкара г-жа Надежда Нейнски, с което дипломатическите ни отношения биха останали поне за определено време на ниво временно управляващ. От това нямаме интерес нито ние, нито турците.

– Какво тогава бихте предприели Вие, ако бяхте в активната дипломация?
– Ако бях в „тинк-танк-а“, предлагащ наши действия по случая с турския посланик (не че знам дали съществува подобен „тинк-танк“, но звучи готино), бих казал следното. Смятам, че най-доброто решение би било Турция сама да си прибере посланика под благовиден предлог. Най-добре би било преместване на друга работа. Разбира се, с повишение – все пак колегата Гьокче си го е заслужил – той накърни българските интереси, но пък защити добре турските. Струва си да го наградят неговите работодатели, а не нашият президент да се затича да го декорира – евентуално – с орден „Стара планина“. За целта някой от факторите в България, на когото Ердоган (и Давутоглу) имат доверие (най-добре министър-председателят, защото не съм сигурен доколко президентът ни е приеман някъде на сериозно), би следвало деликатно, но еднозначно да им намекне това в доверителен разговор. Ако турската страна се направи, че не разбира, то бих продължил с изгонване от България на един-двама турски представители за „несвойствена дейност“ – първо такива без дипломатически имунитет, а при необходимост и такива от дипломатическата листа на състава на турските дипломатически мисии – най-добре не от Посолството в София, а от генералните консулства, където дипломатическият имунитет е с по-хлабав характер според Виенската конвенция за дипломатически отношения. Това би бил доста ясен знак за Турция, че ние не можем да се съгласим с намеса във вътрешните ни работи, като същевременно ценим двустранните ни отношения. Тогава пък те биха дали дипломатически сигнал, че са разбрали нашите притеснения и са внесли съответни корекции в дейността си, като си приберат посланика и изпратят нов на негово място. Дето се казва, елегантно, ефикасно и по законите на красотата, без повече загуби за едната или другата страна. Това е букварен пример за схемата „уин-уин“.
Но пак повтарям: въпросът не е в това просто да изгоним някой турски дипломат и да мислим, че така сме си решили проблема. Подходът би следвало да е комплексен.

Появи се информация за настъплението на ТИКА (Турска агенция за сътрудничество и развитие) на Балканите. Това крие ли риск от османизация на нашия регион?
И ТИКА, и Диянет (Управление по религиозните въпроси към турското правителство), чиито бюджет се изчислява в милиарди, са творения на днешна Република Турция за обезпечаване на влияние в съседните страни, базирано върху „тюрклюк”-а (всичко, свързано с турското) и мюсюлманската религия. Подозирам, че се използва мимоходом и от турските специални служби за изпълнение на специални задачи. Бих препоръчал на нашите служби да следят въпроса отблизо и с особено внимание, като анализират, информират и предлагат на политическото ръководство адекватни решения, обезпечаващи не партийния, а националния и държавен интерес.

– Възможно ли е България да води независима (или лавираща) политика и можете ли да дадете примери, че това се е случвало в историята ни?
– Разбира се, че в редица случаи това е възможно. Историята го показва. Широко известни са случаите със Съединението на България и след това – обявяването на независимост. И в двата случая нашите политици са действали за националните интереси без да се оглеждат за евентуални лични последствия, без да мислят за собственияя си „гечинмек” (по Захари Стоянов), като са успели да постигнат крайната цел и да убедят всички големи, че това е от техен интерес.
Бил съм свидетел на подобни смели, но и разумни и основани на експертиза – действия от страна и на съвременни български дипломати и политици, с които съм работил. Част от тях завършиха с добър резултат за България.

– Сегашната 2016-а започна със събитие, което ще се отрази на бъдещето на Европа. Става дума за събитията в новогодишната нощ в Кьолн. Какъв е вашият прочит на случилото се?
– Всеки разумен човек можеше да очаква подобни развития, след като канцлерът Меркел отправи през лятото известния призив към мигрантите, без страната й да е обезпечила логистично, законодателно и така нататък въпросите около приемането, настаняването, изхранването, намирането на подходяща работа и не на последно място интегрирането в обществото на толкова много хора с различна, специфична култура. Мен лично ме впечатлиха доста факти, от които един и досега остава неразчоплен: как стана така, че самите инструменти и ценности на демокрацията дадоха дефект, как свободните медии си запушиха ушите и си затвориха очите пред станалото в Кьолн, как мълчаха толкова дни?! Знаете ли, това ми напомни случаят с Чернобил от 1985 г. и мълчанието на нашите медии по въпроса, в противовес на интереса и здравето на хората. Е, тогава нас ни притискаше цензурата на комунизма, а сега кой притискаше медиите в Германия, а и у нас? Струва си човек да се замисли.

– При какви условия Турция може да разиграе бежанската карта?
– Мисля, че Турция вече я разигра. Още не съм прочел що-годе разумно и аргументирано обяснение за това как стана така, че тези  така наречени бежанци изведнъж наводниха Европа, тръгвайки масово от местата за настаняване в Турция? Тук очевидно имат вина редица фактори – и онези, които разбутаха стабилността в Близкия Изток, и другите, които се опитаха да вземат своята част при преразпределянето на благата. Боя се, че краят на проблема с мигрантите не се вижда. Струва ми се, че дори не сме стигнали до половината от пътя.

– До изострянето на конфликта в Близкия Изток отношенията между Русия и Турция бяха повече от добри. Как ще се развият те занапред и каква политика трябва да следва България в очерталата се сложна ситуация?
– Този конфликт категорично не е български!
След възникването му у нас се чуха различни мнения – че ние сме съюзници с Турция по линия на НАТО и затова трябвало да приемем турската позиция – дори една партия направи декларация в този дух от трибуната на Народното събрание!. Други говореха, че Русия имала право да действа по този начин и че справедливостта и братските чувства между руснаци и българи налагали да вземем страната на Русия.
Не мога да твърдя достатъчно категорично дали някой се опитва да ни тласне в конфликта от корист или от глупост, но ще повторя пак: конфликтът между Турция и Русия, отключил се след свалянето от турските ВВС на руския самолет над Сирия, не е български. Ние нямаме никакъв интерес нито да ставаме част от него, нито пък да го оценяваме извън общите оценки по линия на НАТО, на която сме член.
При оценка на нашето положение и интереси трябва да анализираме и отчитаме реалните развития между Русия и Турция, но не бих препоръчал да правим това публично, каквито опити имаше от страна на наши министри.
Автор: Таня Джоева

Източник: epicenter.bg/

Екипът на Blife.eu Ви благодари за доверието с молба към Вас споделяйте публикациите ни истината има право да бъде чута.Благодарим Ви!