Българин ли е Дракула ?

Йосиф Симони Асемани (1687-1768) от 1739 г. е главен библиотекар (първи кустос) на библиотеката на Ватикан. Това му дава възможност да напише няколко тома с проучвания по светска и църковна история.

Асемани е откривател на много ръкописи, между които и едно българско глаголическо евангелие, което се съхранява в библиотеката на Ватикан и е известно сред учените именно като „Асеманиевото евангелие“.
След 1750 г. Асемани издава 5 тома „Календари на вселенската църква“, в които дава много исторически сведения, включително и за българската история.

Изследователката на Асемани в България М. Кискинова посочва, че сведенията при Асемани за българската история „сумарно обхващат около 500 страници, т.е. ако не беше пръсната в петте тома, на нея (т.е. на България – б.м.) би бил посветен един цял том (с. 36, Предговор. Календари на вселенската църква. С., 1987).“

Тези сведения за старите българи, все още не са проучени внимателно и отговорно от нашата историческа наука. Така например, Асемани проучва съчинението на сирийския арабоезичен географ от ХІV в. Ибн ал-Варди „Перлата от чудеса и уникалността на странните неща“ ( خريدة العجائب وفريدة الغرائب), а така също географската му карта, и „изнася северната граница на Дунавска България към пределите, владени някога от Кубратовите българи“ (с. 37, Предговор).

Дотам стига Дунавска България, според Асемани, на основата на географа Ибн ал-Варди.

Кискинова обаче смята, че географа е объркал Волжка България с Дунавска България (с. 37). Но това едва ли е възможно, понеже ал-Варди много ясно разграничава двете Българии. Например, за българите от гр. Булгар във Волжка България, той пише: „Постройките им наподобяват тези в Рум. Те са велик народ. Градът им се нарича Булгар. Това е голям град“ (Греков Б. Д., Калинин Н.Ф. Булгарское государство до монгольского завоевания // Материалы по истории Татарии. – Казань,  1948. – С. 153; Виж. също: Произведение ИБН Аль-Варди „Харидат Аль-Аджаиб и Фаридат Аль-Гараиб“; Ибрагимов А.В., Вестник КазНУ. Серия: филологическая. – 2011).

„Много интересен момент в изследването на Асемани е този, че той не приключва българската история с падането на Видинското царство, а продължава да проучва съдбата на Влашко, което според него е продължило съпротивата срещу турците под управлението на потомците на Шишмановци, за каквито Асемани смята Мирча(Myrxas), Дракула (Dracules) и Влад (Bladus), до 1462 г. Иначе казано, Асемани вижда във Влашко не само васално подчинено на българите воеводство, което със завладяването на България от турците автоматично поема свой самостоятелен политически път, а го смята за органично цяло с България, управлявано от българи – потомци на последните български царе, станало последен стожер на българската политическа свобода“ (с. 42, Предговор).

Между другото, според Юрий Венелин (1802-1839), Асеневци именно от Влашко и Бесарабия подготвят освобождението на България от Византия през ХІІ в.

През 1840 г. Венелин издава „Влахо-болгарские или дако-славянские грамоты, собранные и объясненные Юрием Венелиным — Спб.: 1840 — /3/, XVI, 359, където в „О Княжестве Бесарабском вообще“, пише: „Бесарабия от древността обхваща цялата плоска страна, прилежаща към Дунав от север, от границите на Унгария до Галац и река Серета (северния ръкав на Дунав – бел. К.М.). Тя в ново време е преименувана на Влахия. Времето на първото образуване на това княжество под особено, собствено управление, е неизвестно, защото то се отнася към онази епоха, в която византийските летописи не прониквали на север от Дунав. Все пак, достоверно е, че това воеводство се е образувало във време на Българското царство и владенията му били не само тук, но и в Молдовия и Юго-източна Русия. Чак когато България от 1020 г. до 1185 г. била под властта на Византийската империя, тогава Бесарабия, заедно с Молдовската земя, останали независими. Именно от Бесарабия се организирали опити за освобождението на България от игото на гърците и едва последния опит на Бесарабските българи, под ръководството на Князете Асен и Петър, се увенчал с успех.“

През 1844 г. и 1845 г. руснака Виктор Григорович посещава българските земи и изнася много ръкописи за Москва.

На 18 ноември 1846 г. българина д-р Селимски от Атина в писмо на гръцки език до Георги Золотович в Цариград, съобщава: „Един професор от Казанския университет, именуван Виктор Григорович, като обиколи нашето отечество, открил много важни неща: 1) книга, написана с най-стари букви, които употребявали нашите стари прадеди; 2) списък на царете, цариците и патриарсите ни, от които по-голямата част е била неизвестна досега; 3) саморъчно писмо на нашият патриарх до тамошния влашки княз, комуто се давало разрешение да се ръкоположи като влашки митрополит Арцесийски епископ; 4) патриархът писвал със зелено мастило; 5) книги палимпсеста, т. е. книги, от които изличавали старите букви и писвали нови. Това ставало от нямане на хартия ; 6) гръцко евангелие, написано с кирилица, от което се разбира, че гърците отдавна преследваха съществуванието на нашия народ” (Библ. д-р Иван Селимски, кн. ІІІ, р. 47, 48).

Не само влашката митрополия е била подчинена на българския патриарх, но Влахия, заедно с Молдова и Бесарабия, са били неразделни части от българското царство.

Екипът на Blife.eu Ви благодари за доверието с молба към Вас споделяйте публикациите ни истината има право да бъде чута.Благодарим Ви!